Никога досега не съм писала нещо извън кулинарията. Мое верую е, че личните преживявания, емоции, чувства са личен свят, който не е за излагане на показ. Но днес е различно. Предстои ми да се разделя с едно любимо същество, което е било неразделна част от моя живот, от моя свят, в продължение на 19 години.
Донесоха ми го бебенце на два месеца, сгушено в една дебела мъжка кожена шапка-ушанка, в една студена зимна октомврийска утрин на 1996 година, далеч, далеч оттук. Роденото в Сибир малко котенце с шоколадово носле и ушички порасна при нас, пътува с нас през границата цели 5000 километра, за да се озове от малкото сибирско селище, загубено някъде под полярната окръжност, в София. И от "руснак" - да стане "българин".
Порасна и стана красив, мощен, силен мъжкар! Деветнадесет години ни даряваше любов и преданост, заразяваше ни с неизчерпаемата си жизнерадост и ни зареждаше с позитивна енергия - ден след ден, в продължение на 19 години! Сутрин ни изпращаше, когато излизахме и плачеше през затворената врата за нас, вечер ни посрещаше с гръмогласно и нетърпеливо "Мяууу!!!" и ни се галеше и мъркаше щастливо, после се сгушваше до нас и заспивахме доволни и щастливи един до друг. Когато някой боледуваше, той не се отделяше от него...
Понякога правеше бели, повреди ми един лаптоп, върху който се изпишка, много обичаше да белязва тук и там територията си... да драска по мебелите... понякога му се ядосвахме, чистехме и бършехме подире му... но винаги сме го обичали и сме се грижили предано и с любов за него.
Деветнадесет години той, нашият любим Чун (на китайски "чистник"), беше неразделна част от нашето семейство и го третирахме като такъв. Направихме всичко възможно да удължим дните му. Но осъзнаваме, че трябва да потиснем непреодолимото си желание да го задържим до нас само заради това, че ни е трудно да превъзмогнем личните си чувства. Че трябва да се разделим с него заради неизличимата му болест, за да го освободим от болката му и да му дадем покой... Сърцето ми плаче. И очите ми плачат непрестанно...
Това е стъпка, която не съм вярвала, че съм способна да предприема доброволно. В мен се води жестока вътрешна борба, трудно ми е да си представя как така аз ще иззема ролята на Създателя, как така аз ще реша кога да спре да тупка малкото благородно сърчице...!? Но знам, че той ще намери покоя, от който се нуждае, че ще може най-после да заспи, след като дни наред не е спал, че вече няма да го боли.... И знам, че е време да го гушна за последно, да го целуна по малката главичка, както хиляди пъти съм го правила в живота ни заедно и да му кажа "Сбогом мили, верни, любими малки приятелю"!
Благодаря ти за радостта, любовта и предаността, с която ни дари през всичките тези години!
Обичам те и винаги ще те обичам!
...........
Всичките ни "младежки" снимки останаха в повредения компютър и трябва да бъдат извадени някой ден.... Имам само тези, от времето, когато вече е старичък и болен. Но на мен ми е пак любим и винаги ще ми бъде любим!
Една публикация на Валя
И аз обичам много котките.Толкова мили и грижовни създания са.Но ги отглеждаме на село, никога не ги кастрираме, оставяме ги да живеят на двора в естествената си среда.И така животът им се удължава, много са игриви.А винаги когато някой е болен те лягат на болното мясно и гальовно започват да мъркат.Трудно се разделяме с всички животни, които имаме.Смятаме ги като членове от семейството.И много тъгуваме, когато този ден настъпи.
ОтговорИзтриванеПоздрави !
Споделям мъката Ви! Преди пет години загубих кученце Ребека на 16 години, сега имам две котки, но още ходя на гроба й. Те ще бъдат винаги с нас - малки ангелчета и верни приятели!
ОтговорИзтриванеС уважение, Татяна.
Еххх,Валя....разплака ме!Тъгувам с теб,а любимото ни кученце се е свило до мен........!Много съжалявам за вашата болезнена раздяла!Прегръщам те!
ОтговорИзтриванеТова е много трудно решение, много! Любовта към домашния любимец е уникална. Ние имахме кученце, но на нас ни го откраднаха. Животното създава връзка с цялото семейство и ги сплотява, сдобрява, разсмива в моменти когато ти се плаче но винаги безрезервно те обича. Дава ти моменти, емоции, смях, любов и топлота. Изграждате си спомени и ритуали, които няма как да забравиш.
ОтговорИзтриванеВаля, натъжих се, като четях публикацията...Аз много от скоро започнах да чувствам тази привързаност към животните, макар от 7-8 години да имаме котарак. Аз писах също преди време и за новите две котки, които се наложи също да вземем в дома си. Точно тогава се преобърнах, именно заради това, че едното коте беше болничко...Съчувствам ти, особено за такова решение, макар аз да не съм убедена в правотата му...Колкото до споделянето - знаеш - тук сме на различно мнение. Но да знаеш, че сега, именно заради тая публикация не само те опознах по-добре, но и определено те харесвам повече, добра душа само може да страда така. Поздрави!
ОтговорИзтриванеМного съжалявам,преживях същото преди 2 години,моето първо бебче беше сиамец страхотен,обичлив и неразделна част от нашето семейство и верен приятел. И аз го взех на 2 месеца и така 14 години щастие. Мъката е голяма,защото става като член на семейството и се отнасяхме с него като към човек и не го приемахме като домашен любимец.
ОтговорИзтриванеБъди силна,Вале знам,че няма да ти е лесно и няма да те лъжа,че ще е така,но е такъв живота и най-важното е да не се мъчи и вие с него.
Отново много съжалявам!
Прегръщам те силно!
Много съжалявам! Прегръщам Ви силно!
ОтговорИзтриване