Представена публикация

Мезе за бира - чийзбургер лучени кръгчета




сряда, 4 април 2018 г.

Да убиеш от любов

 На 16 години - достолепна и доволна, щастлива кота

Някои го наричат "приспиване".
Други - "евтаназия".

Първите са хората, които се принуждават да подложат на това любимото създание, от което животът си отива, за да му спестят мъчителната агония.

Вторите - медиците, които извършват процедурата с професионално хладнокръвие и със съзнанието, че помагат на безнадеждно болното същество да напусне Бялата Божия земя.

А то си е чисто убийство.
Инжекция, за да го успокоят, втора инжекция  - да заспи дълбок, непробуден сън и последната - отрова в сърчицето, за да го спрат да бие.

А когато сърчицето е вече така безнадеждно увредено и отслабнало от годините, всичко това трае само няколко минути. Няколко минути, през които то е припълзяло с последните си останали силички да се сгуши в ръцете ти, защото ти си единственото познато нещо, на което то има доверие и търси закрилата ти от страшния, непознат чужд свят на човеците. И пак очичките са вперенин в теб със сетен зов за помощ и закрила, без звук, защото тя вече нямаше силички да мяука. Толкова мъчителна, болезнена раздяла с любимото същество...

18 години Божанка беше неразделна част от нашето ежедневие.
Същество, намерено съвсем мъничко - на едва на 8-9 месеца  пред дома ти, подхвърлено от "милостиви" хора болно, умиращо, после прибрано и излекувано. Същество, приело те за своя свят, за своята вселена.

Добрите, грижовните мами, които няма да го оставят в беда, добрите, всесилни мами, които могат всичко - то се оставяше в ръцете ни с безрезервно доверие и неподлежащо на съмнение усещане, че мамите няма никога да му сторят нищо лошо. Че мамите ще го стоплят, когато му е студено, ще го нахранят, когато е гладно, ще му помогнат, когато се разболее, ще го гушкат в ръцете си и то ще си мърка щастливо и доверчиво.

Заспивахме под нейното мъркане, събуждахме се, а тя ни чакаше мълчаливо на пост пред паничката, за да и дадем храна...

 "Мяу, завий ме..."

Нашата връзка беше специална и  съвършена.

Имахме си своя език, който и ние, и тя разбирахме безпогрешно.
Думи и жестове, които тя знаеше и, когато ги чуе или види, реагираше на секундата.
Нощем чакаше мама да се настани в леглото и да припълзи тихо, ненатрапчиво и да подраска с лапичка да я пуснеш под завивката, да се сгуши в свивката на ръката ти, да впери в теб влюбени очи и да започне гръмогласно да мърка "Хубаво ми е, обичам те!"

Полегнала в краката ти, трябваше само да потупаш празното място до себе си и тя скачаше и идваше да се сгуши до теб. И заспивахме сгушени, тя - мъркаща щастливо, а някоя от нас - държаща я нежно за лапичката...

Никога не ни будеше сутрин. Чака мълчаливо човекът да се събуди и едва тогава застане на пост пред паничката и, пристъпвайки от лапичка на лапичка, с тихо "мрмм" да си поиска храничка.

Същество, което никога през своя дълъг котешки живот не направи нито една беля! Не ни ядоса нито веднъж. Не и се скарахме нито веднъж - защото нямаше за какво...

Гальовно, предано, благородно, но и упорито и безкрайно умничко!

Тя винаги знаеше какво точно иска и как точно да го изрази - "мрмм", ела тук и ми дай храничка, "мяу" - ела тук и ми оправи мекичката постелка да си легна... "мяу" - завий ме, студено ми е, "мяу" - дай ми прясна водичка, "мрммм" - там има пиленца, защо не ме пуснеш при тях?

С верния приятел - кучето Цезар.

Самата кротост и благородство...

И така - ден след ден, година след година, живот в съвършено разбирателство и безкрайна взаимна нежност и любов...

Беше ужасно да вземеш в ръцете си отслабналото, стопено от болестта безпомощно малко телце и да го отведеш седем етажа по-долу, във ветеринарната клиника на партера, точно под твоя собствен дом, отпуснато доверчиво на рамото ти, прегърнало те силно с мъничките си лапички - мама няма да ми стори нищо лошо...

Да го отведеш за злокобната инжекция с разплакани очи, с късащо се от болка сърце - след като три седмици си се борил да му помогнеш и отчаяно си разбрал, че е безнадеждно. Че малкото сърчице отказва, защото се е уморило да тупа и иска вече почивка.

Борил си се до последния и дъх - лекарства, инжекции, всекидневни посещения в клиниката...
Не, не и не!!! Сърдечната и дихателна недостатъчност беше сграбчила малкото телце и не искаше да го пусне... Лиши я от сън, лиши я от способност да се храни и дори да пие водичка... Цялата последна седмица беше така - без сън, без храна, последните два дни  - без вода, въпреки отчаяните ни подканяния да пийне поне капчица бульонче, да лизне поне глътчица водичка...

 Не искаш да го оставиш да агонизира и умре от глад и жажда, докато отслабналото сърчице спре да бие само... Беше ужасно. И неизбежно. Да убиеш доверчивото малко момиченце от любов, за да не позволиш да агонизира повече и да се мъчи.

И до последно, докато инжекциите я отнасяха - доверчиво сгушена и притисната в ръцете ни, с инстинкта си да търси закрила от мамите, които никога в живота и не са я излъгали... Свикнала да  намира закрила при нас винаги и във всичко, да и помагаме винаги, когато е болничка, тя пак така търсеше помощ и закрила - в нейните представи ние бяхме всесилни... А ние не сме, за жалост и не можехме да и помогнем с нищо... За първи и за последен път не можехме да и помогнем!... От тази мисъл боли най-много...  Сърцата кървят от мъка при тази раздяла, очите са пълни със сълзи, а ти си принуден да я гушкаш, докато я убиват - от любов, за да и спестиш агонията докато умре...



Нашата любима малка Божанка я няма вече.
Мъничката кротка, любвеобвилна Божия душичка ни напусна днес, 04 април 2018.

Спря да бие малкото любимо, доверчиво, благородно сърчице.
Угаснаха тези кротки, умни зелени очи. които винаги бяха вперени в нас с почти човешки разум и с цялата любов и доверие на света!

И остави една безкрайна празнота, глухота и тишина след себе си...

Сбогом, наше сладко, любимо, неповторимо малко момиченце!
Благодарим ти за цялата любов, доверие и преданост, които ни подари!
Дано да си се чувствала и ти така с нас - обичана, галена, защитена от всякакви беди и неволи!

Обичаме те, Божанке - наша звездичке на небето!...

Сега и завинаги в сърцата ни!


5 коментара:

  1. Просълзих се...
    Разбирам много добре...
    Макар ние да не се решихме...
    Издъхна си сам нашия Жоси, преди повече от година...
    Съболезнования!

    ОтговорИзтриване
  2. Благодарим ти, Весе! Човек, който е преживял загубата на малко любимо създание, винаги може да го разбере. Не можехме да я гледаме повече да агонизира. Въпреки че беше зле, тя ни гледаше с такива широко отворени очи, с питащ поглед: "Няма ли да ми помогнеш?..." После намери силички да дойде при всяка от нас, да легне, както хиляди пъти го беше правила в живота ни заедно върху ръката на всяка от нас и да ни помърка тихичко, с помръкнали, но все още изпълнени с доверие и любов очи. Дойде да се сбогува... Беше толкова кротка и умна, че напоследък често и казвахме "малко котешко човече". Непоносимо беше да гледаме агонията и докрай, беше мъчително, но намерихме сили да я прекратим. А сега я оплакваме като загубен любим човек и я виждаме на всеки ъгъл в дома.

    ОтговорИзтриване
  3. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  4. Момичета,
    евтаназията е забранена от Бога.Макар,че ние решаваме да прекратим живота за да не се мъчат животни или хора.На нали не сме ние тези, които даваме живот ? И моят баща си отиде по подобен начин от рак на белия дроб, но накрая молихме Бог да го прибере по - бързо и без болки и той така и си отиде - без обезболяващи.Та молитвата е много силно нещо и с нея трябва да бъдем винаги в подобни случаи.Бог знае кога и как, по какъв начин да вземе живота.Но животните са в подчинение на човека, не бива според мен ако не е нужно да им отнемаме живот.Но нали и с месо се храним.Спорен е въпроса, защото Бог наистина е дал животните за да са в полза на човека.
    Поздрави !

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Когато настъпи моментът на раздяла с любимо същество, Ели, всяко поведение ни се струва погрешно. Защото винаги е непосилно болезнено - физически и/или емоционално. Лошото е, че човекът е мислещо същество, а любимото малко животинче не осъзнава какво му се случва и защо. Макар че според мен и те усещат по някакъв начин усещат края си. Не искахме, не можехме да я гледаме да умира от глад и жажда, как не може да си вземе въздух, как не може да контролира движенията си, защото и мозъчето и вече не се оросяваше от болното сърчице... Да стоиш и да я гледаш как се измъчва и те гледа с уплашени очички, докато умира и да не можеш да и помогнеш – или да прекратиш това миг преди Бог да си я прибере... както и да постъпиш, все ти се струва погрешно. Такова решение се взима много трудно и винаги е съпроводено с мъчителни терзания и скръб. И досега не мога да спра да плача на нея - месец по-късно я оплаквам, както се оплаква много, много любим човек... Знаем, че не можем да я върнем, а продължаваме да я обичаме с цялото си сърце и да жалим за нея... Липсва на всички ни. Но такъв момент винаги настъпва, за жалост - и за любимите човеци, и за любимите ни животинки... Според мен тук няма правилен избор - защото изборът така или иначе не ние го правим... Поздрави и на теб!

      Изтриване