Днес, 19-ти февруари 2019 г. е много тъжен ден.
Поредната годишнина от обесването на Апостола, вестта за кончината на големия Карл Лагерфелд...
И нашият Цезар...
Днес си отиде нашият Цезарчо, кучето, което намерихме на студена зимна софийска улица, изхвърлен там от "добри" хора, кутренце на месец и половина, в началото на февруари 2004 и гледахме в дома си точно 15 години - до 19-ти февруари 2019.
Tой беше моят най-предан, най-верен приятел, който никога, нито за миг не ме изостави, не ми обърна гръб, не ме предаде. Следваше ме плътно и където и да се намирах, в радост или труден миг, във веселие, в тъга или умора, беше винаги плътно до мен.
Търпелив и разбиращ, добродушен и безхитростен, гушкаше се в мен и ми се галеше до последно, дори и вече тежко болен.
Той беше моят благороден пазач, моето пораснало момче.
Той остана до края, до последния си дъх, моят най-верен приятел и мое любимо и любящо дете...
Аз бях неговият свят - единственият, който познаваше, неговата вселена, неговата приятелка и майка, и доверието, което той имаше в мен, беше безпределно.
Много е трудно да се принудиш да измамиш това доверие - моята мама никога нищо лошо няма да ми направи.
А неговата мама трябваше да вземе едно безкрайно трудно и жестоко в своята неизбежност решение...
Последното, което можах да му дам, беше една кратка, но прекрасна пролетна разходка, заедно, както в най-хубавите ни мигове ...
Той си отиде щастлив, потича под топлото пролетно слънчице, подуши тревички и растения, помети тук и там за последно... Обиколихме всичките негови пътечки, които хиляди пъти бяхме обикаляли заедно, спокойно, почти щастливо, както преди, стоплени от златните слънчеви лъчи...
А аз си научих урока след Чунчето и Божанка - не трябва да се вкопчвам уж от любов, а всъщност от егоизъм, не трябва да допускам да започнат болките и страданията, трябва да му ги спестя.
Слабата ми утеха е, че му ги спестих и направих всичко възможно да си отиде щастлив.
Сега трябва да се науча да живея в глухотата на стаята си, това май ще е най-трудно.
Сега трябва да се науча да живея без него - да няма с кого да излизам на разходка, да няма кой да ме дърпа, когато се забавя да го освободя от повода, да няма чии лапи да мия, да няма за кого да приготвям храна в паничката и да няма кой да спи до леглото ми и да ме пази нощем.
Няма ги вече и тримата - Чунчето, Божанка, а днес и Цезар.
Посветих им 22 години от живота си...
А сега трябва да се науча да живея без тях...
